Приятели,
В няколко части ще се опитам да ви разкажа, за края на една от най-величествените империй стъпвали на Балканския полуостров - Османската. Всеки надарен със сърце и милосърдие му става тъжно и жално, когато чете за края на която и да е империя -Римска, Византийска, Персийска, Египтеска, Съветската, Османска.... Това е така, защото всеки вижда как величието с сблъсква с калта, блясъка с разрухата. Като историк съм дълбоко убеден, че хода на историята не е предначертан. Той се създава на момента - тук и сега. Въпреки това, някъде дълбоко в мен, не мога да изтрия убеждението си, че в същност края на една империя е заложен още в семето й. Това неимоверно разрастване на територия и свързаното с него централизиране на властта в малка група хора, винаги води до задушаване на онази първопричина за развитието - човешката свобода. Така че приятели, не тъгувайте когато четете за края на която и да е империя.  Невъзможността да се подтисне човешката свобода смачква империите и това, вярвам, е един от малкото природни закони в историята.
А ето и край на Османската империя.


 

От дълго време погледите на Италия били насочени към Триполитания (дн. Либия). Желанието да компенсира френското и английското присъствие в Север­на Африка и австрийското настъпление на Балканите, близостта на една страна, която напомняла „обетованата земя", спомените от римското присъствие, предполагаемите й богатства, мисълта, че „плодът вече е узрял" - всичко това възбуждало общественото мнение в една Италия, обхваната от националистическа и империалистическа треска. От Триполитания се интересували чиновници, политици, журналисти, представи­тели на деловите среди. Тя можела да приеме демографския излишък на Южна Италия, който се насочвал към Америка. Преди още да отвори свой клон в Истанбул, Банко ди Рома вече се била установила в Триполитания и се впуснала в амбициозни инвеститорски програми в ЖП транспорта, корабоплаването, пристанищата, модернизацията на селското стопанство (производство на зехтин), без да забравя покупката на земя, като по този начин подготвила терена за политическо подчиняване. Но преминаването й към действие било решено от събитията в Мароко. Поради френско-германските договори, които развързвали ръцете на Франция в замяна на компенсации за Германия, било крайно време Италия да действува.

Младотурците осъзнавали опасността, надвиснала над последната им североафриканска провинция. Те опитали да нарушат почти пълния ико­номически монопол на Италия, като привлекли инвестиции от други страни. Така например през март 1910 г. новият валия на Триполи Ибрахим паша предложил на американския капитал да експлоатира фосфат­ните находища. Но в същото време той пренебрегнал отбраната на про­винцията. Милицията от времето на Абдул Хамид била разпръсната след 1908 г., а войските били изтеглени, за да се справят с бунтовете в Йемен.

На 29 септември 1911 г., след като изтекъл срокът на ултиматума, връчен от италианските власти, войната била обявена. На 4 октомври италианските войски дебаркирали в Триполитания. За няколко седмици те завзели крайбрежната зона, без да срещнат сериозна съпротива. В на­чалото на ноември Италия официално обявила присъединяването на Триполи и Бенгази.

Но османската съпротива бързо се организирала. Залогът бил значи­телен: ако турците се окажели неспособни да защитят Триполитания, арабите от провинциите в Средния изток щели да загубят доверие в пок­ровителството срещу западния империализъм, което им обещавал Ис­танбул. Турско-италианската война събудила пан-ислямистки чувства в мюсюлманския свят. Тя предизвикала силен порив на солидарност, а в самата Турция тласкала духовете към джихад. Във в. Танин Хюсеин Джахид призовавал съотечествениците си да се успокоят, за да не раз­тревожат Англия, чиято помощ била необходима за разрешаването на кризата. Енвер бил изпратен в Триполитания с шепа офицери да органи­зира съпротивата отвътре, събирайки останките от османските гарнизо­ни и съюзявайки се със сенусите. Така започнала една партизанска вой­на, която продължила много години. Неспособна да проникне във вът­решността на Триполитания, за да укрепи властта си, Италия бомбарди­рала Дарданелите и завладяла Додеканезите (април 1912 г.).

През това време на другия край на империята, в Македония и най-вече в Албания, положението непрекъснато се влошавало. В продължение на дълги години албанците били един от стълбовете на османската дър­жава и султаните имали към тях особено добро отношение. Абдул Ха­мид съумял да спечели на своя страна албанските вождове. Албанците често играели първостепенна роля в младотурското движение (напри­мер Ибрахим Темо) и в самата революция (Ниязи), като се надявали, че новият режим ще задоволи стремежите към автономия, които се проя­вили по времето на Берлинския конгрес. През ноември 1908 г. в Манас­тир (Битоля) бил свикан Национален албански конгрес, на който присъс­твували мюсюлмани, православни и католици. Той отново потвърдил подкрепата си за младотурците. Но много скоро централизаторските тенденции на последните предизвикали вълнения в албанските планини.

Докато в Камарата албанските депутати начело с Исмаил Кемал про­тестирали срещу политиката на младотурците, вълненията в Косово през 1910 г. преминали в открит бунт. Преди държавата почти не нала­гала властта си в албанските планини, а централизаторската политика на младотурците била насочена именно към това. Албанците се възпроти­вили срещу опитите да се въведат нови данъци, преброяване, турски училища, използуване на османски език и арабска азбука на мястото на собствения им език. Законът срещу четите, според който цивилното на­селение трябвало да предаде оръжието, бил приет много лошо в една страна, където кръвното отмъщение било един вид национална тради­ция. Албанците католици били недоволни от задължението да служат в армията на султана. Изправени срещу албанското въстание, младотур­ците редували бруталните репресии (експедициите на Джевад паша, на Тургут паша) и споразуменията. През 1911 г. партизанската война се въ­зобновила. В нея участвували християни и мюсюлмани, които поставя­ли над всичко албанската си идентичност, а съседната Черна гора ги снабдявала контрабандно с оръжие. Албанският национален комитет, създаден във Вльора, поискал обединение на албанските провинции в ед­на единна Албания, която да има свой Парламент, своя администрация и своя армия. През август 1911 г. правителството като че ли отстъпило, но положението оставало неясно. През пролетта на 1912 г. Албания отново се разбунтувала.

 

А като знаем италианците какви мижитурски бойци са били почти през целия ХХ век,можем да си представим що за бойци са били пък турците,за да бъдат победени толкова лесно от тях!