Приятели,
В няколко части ще се опитам да ви разкажа, за края на една от най-величествените империй стъпвали на Балканския полуостров - Османската. Всеки надарен със сърце и милосърдие му става тъжно и жално, когато чете за края на която и да е империя -Римска, Византийска, Персийска, Египтеска, Съветската, Османска.... Това е така, защото всеки вижда как величието с сблъсква с калта, блясъка с разрухата. Като историк съм дълбоко убеден, че хода на историята не е предначертан. Той се създава на момента - тук и сега. Въпреки това, някъде дълбоко в мен, не мога да изтрия убеждението си, че в същност края на една империя е заложен още в семето й. Това неимоверно разрастване на територия и свързаното с него централизиране на властта в малка група хора, винаги води до задушаване на онази първопричина за развитието - човешката свобода. Така че приятели, не тъгувайте когато четете за края на която и да е империя.  Невъзможността да се подтисне човешката свобода смачква империите и това, вярвам, е един от малкото природни закони в историята.
А ето и край на Османската империя.

Тази нова фаза в политическия живот на страната започнала при срав­нително благоприятни условия. Фактически на Балканите вятърът заду­хал в полза на Османската империя. След подписването на Лондонския договор членовете на балканската коалиция, неспособни да се разберат за подялбата на завладените територии, започнали да се карат помежду си. Българите не приемали превземането на Солун от гърците. Гърците смятали, че военните им усилия били недостатъчно възнаградени, и же­лаели да се разпрострат още в Епир и Западна Тракия. Още по-остър конфликт избухнал между сърби и българи. Сърбите и черногорските им съюзници се надявали да получат част от Албания. Но Великите си­ли взели друго решение. Те предпочели да задоволят албанските нацио­налисти, които в продължение на десетилетия се борели за независи­мостта на страната си, и на Лондонската конференция подкрепили про­възгласяването на независима Албания (12 декември 1912 г.), принужда­вайки Сърбия и Черна гора след примирието да оттеглят войските си от областта. При тези условия сърбите потърсили компенсации другаде. С помощта на гърците правителството в Белград смятало да получи голя­ма част от Македония. Това силно ядосало българите, защото те счита­ли, че исканите от сърбите територии им се полагат по право. Румъния, която междувпрочем не участвувала във войната, също имала искания: след като България се разширила толкова много, тя смятала да получи като компенсация областта край гр. Силистра на р. Дунав.

Всички тези конфликти значително променили равновесието на сили­те на Балканите и събудили у османците надеждата за реванш. Факти­чески нещата много бързо се осъществили. В края на юни българите, от­чаяни, че териториалните им придобивки се оспорват от всички страни, нападнали внезапно довчерашните си съюзници Сърбия и Гърция, като се надявали със сила да вземат това, което не получили с дипломатичес­ки преговори.

Втората война на Балканите била много по-кратка от първата. Тя про­дължила петнадесетина дни и завършила с разгрома на България, която много зле преценила рисковете, които поела. Трябвало ли Турция да се възползува от обстоятелствата, за да си възвърне част от загубените те­ритории? Правителството в Истанбул отначало се колебаело, опасявай­ки се от нова авантюра с неясен изход. Но в крайна сметка под натиска на комитета „Единение и прогрес", който внимателно се вслушвал в об­щественото мнение, Високата порта наредила на армията да настъпи. На 22 юли 1913 г. повторно бил превзет града символ Одрин.

Оставало само да се сключи мир. Подписан на 10 август 1913 г., Бу­курещкият мирен договор, допълнен впоследствие от редица други спо­разумения, поставил основите на ново териториално разделение на Бал­каните: Гърция получила целия Епир и широка ивица по крайбрежието на Егейско море, включваща областта край Кавала; Сърбия присъедини­ла голяма част от Северна Македония; Черна гора взела Новопазарска околия; лишена от по-голямата част от своите придобивки, България все пак си запазвала някои области в Източна Македония; Османската империя скоро щяла до си възвърне Одрин и териториите на изток от р. Марица (турско-български договор от 29 септември 1913). Общо взето никоя от присъствуващите страни не била напълно удовлетворена, но македонският въпрос бил поне временно приключен. Естествено, Турция, от която били отнети повечето й европейски владения, загубила най-много в този конфликт. И все пак, възвръщайки си Одрин и Източна Тра­кия, тя успяла да намери в последния момент значителна доза утешение.

Края на България- такава, каквато се срутва и руши ден след ден пред очите ни без никаква "доза утешение"-цитирам Ви.

но пък не виждам край, за който да пиша. В крайна сметка, хората загледани в разрухата, обикновено забравят, че от нея винаги се ражда нещо друго, вакум в историята няма

"Румънците" (т.е. Власите) постъпват твърде нечестно в случая: трябвало е да потърсят компенсация не само от Българите,но също от сърбите (те се разширили още повече!) и от гърците (те пък завладели огромен брой пиндски власи)!