Причината, поради която османското правителство в крайна сметка при­ело да сключи мир с Италия, като се съгласило с всичките й искания, би­ла в сериозната опасност, която все повече и повече се очертавала на хоризонта - неизбежността от обща конфронтация на Балканите.

Пожарът тлеел от много години. Анексията на Босна и Херцеговина от страна на Австрия, провъзгласяването на българската независимост, възобновяването на вълненията в Крит през есента на 1908 г. разпалили отново апетитите на балканските държави. Турция се показала толкова безпомощна срещу тези агресии, че тя очевидно трябвало да се откаже и от европейските си територии. В София Фердинанд, който току-що по­лучил короната на „български цар", вече мечтаел за господство над ед­на нова Византийска империя и не се поколебал да си поръча портрет в костюм на Василевс. Сърбия била разгневена поради това, че австрийци­те й отнели Босна, и се утешавала, подхранвайки стремежите си към Македония. Гърция, ръководена от критянина Елефтерос Венизелос, имала за цел обединението на всички „гръцки земи".

Заплахата започнала да се очертава съвсем ясно преди избухването на итало-турската война. Още през април 1911 г. Венизелос, поддържан от Русия, предложил на българския министър-председател Гешов съюз между двете страни. Малко след това привържениците на едно сръбско-българско съглашение отбелязали значителна победа, като получили от гръцкия патриарх декларация, одобряваща идеята за балкански митничес­ки съюз (ноември 1911). В началото на 1912 г. празненствата в София по случай пълнолетието на престолонаследника княз Борис също преминали под знака на сближаване между противниците на Османската империя.

След първите прегръдки, които не вещаели нищо добро за Турция, надпреварата в сключването на съюзи се ускорила. През март 1912 г. в разгара на итало-турската криза Сърбия и България подписали договор, който предвиждал или автономия, или - в случай, че тя се окаже невъз­можна – подялба на Македония при евентуална победа над османците. След два месеца (29 май 1912 г.) този първи договор бил последван от гръцко-български съюз, в който двете страни, избягвайки македонския въпрос, си обещавали взаимна помощ в случай на османско нападение. И най-сетне в началото на есента Черна гора също се присъединила към балканската коалиция, подписвайки военна конвенция отначало с Бълга­рия (27 септември), а след това и със Сърбия (6 октомври).

Очевидно било, че всичко това можело да доведе само до съвместна офанзива срещу Османската империя. В Истанбул много бързо видели опасността. Но как да се справят с нея? Положението изглеждало още по-тежко и поради непрекъснатите политически сътресения, които от края на 1911 г. парализирали отчасти работата на правителството. На всичко отгоре османската армия била доста уязвима. Тя току-що излиза­ла от летаргията, в която изпаднала през последните години от управле­нието на Абдул Хамид II, и се намирала в процес на обновяване - под­младяване на кадрите, модернизация на въоръжението, промяна на стра­тегическите концепции и т.н., което далеч още не било завършено. Пред нарастването на заплахите Високата порта отговорила на най-непосред­ствените проблеми. Тя започнала мирни преговори с Италия, за да може да съсредоточи всичките си сили в Македония. Постарала се да сложи край на албанския бунт, който в продължение на две години държал в напрежение западните граници на империята. И на последно място, ум­ножила постъпките си пред Великите сили, молейки ги да окажат натиск върху балканските държави, за да се откажат от военнолюбивите си нас­троения. Но било прекалено късно. Военният механизъм бил пуснат в действие.