Приятели,
В няколко части ще се опитам да ви разкажа, за края на една от най-величествените империй стъпвали на Балканския полуостров - Османската. Всеки надарен със сърце и милосърдие му става тъжно и жално, когато чете за края на която и да е империя -Римска, Византийска, Персийска, Египтеска, Съветската, Османска.... Това е така, защото всеки вижда как величието с сблъсква с калта, блясъка с разрухата. Като историк съм дълбоко убеден, че хода на историята не е предначертан. Той се създава на момента - тук и сега. Въпреки това, някъде дълбоко в мен, не мога да изтрия убеждението си, че в същност края на една империя е заложен още в семето й. Това неимоверно разрастване на територия и свързаното с него централизиране на властта в малка група хора, винаги води до задушаване на онази първопричина за развитието - човешката свобода. Така че приятели, не тъгувайте когато четете за края на която и да е империя. Невъзможността да се подтисне човешката свобода смачква империите и това, вярвам, е един от малкото природни закони в историята.
А ето и край на Османската империя.
От дълго време погледите на Италия били насочени към Триполитания (дн. Либия). Желанието да компенсира френското и английското присъствие в Северна Африка и австрийското настъпление на Балканите, близостта на една страна, която напомняла „обетованата земя", спомените от римското присъствие, предполагаемите й богатства, мисълта, че „плодът вече е узрял" - всичко това възбуждало общественото мнение в една Италия, обхваната от националистическа и империалистическа треска. От Триполитания се интересували чиновници, политици, журналисти, представители на деловите среди. Тя можела да приеме демографския излишък на Южна Италия, който се насочвал към Америка. Преди още да отвори свой клон в Истанбул, Банко ди Рома вече се била установила в Триполитания и се впуснала в амбициозни инвеститорски програми в ЖП транспорта, корабоплаването, пристанищата, модернизацията на селското стопанство (производство на зехтин), без да забравя покупката на земя, като по този начин подготвила терена за политическо подчиняване. Но преминаването й към действие било решено от събитията в Мароко. Поради френско-германските договори, които развързвали ръцете на Франция в замяна на компенсации за Германия, било крайно време Италия да действува.
Младотурците осъзнавали опасността, надвиснала над последната им североафриканска провинция. Те опитали да нарушат почти пълния икономически монопол на Италия, като привлекли инвестиции от други страни. Така например през март 1910 г. новият валия на Триполи Ибрахим паша предложил на американския капитал да експлоатира фосфатните находища. Но в същото време той пренебрегнал отбраната на провинцията. Милицията от времето на Абдул Хамид била разпръсната след 1908 г., а войските били изтеглени, за да се справят с бунтовете в Йемен.
На 29 септември 1911 г., след като изтекъл срокът на ултиматума, връчен от италианските власти, войната била обявена. На 4 октомври италианските войски дебаркирали в Триполитания. За няколко седмици те завзели крайбрежната зона, без да срещнат сериозна съпротива. В началото на ноември Италия официално обявила присъединяването на Триполи и Бенгази.
Но османската съпротива бързо се организирала. Залогът бил значителен: ако турците се окажели неспособни да защитят Триполитания, арабите от провинциите в Средния изток щели да загубят доверие в покровителството срещу западния империализъм, което им обещавал Истанбул. Турско-италианската война събудила пан-ислямистки чувства в мюсюлманския свят. Тя предизвикала силен порив на солидарност, а в самата Турция тласкала духовете към джихад. Във в. Танин Хюсеин Джахид призовавал съотечествениците си да се успокоят, за да не разтревожат Англия, чиято помощ била необходима за разрешаването на кризата. Енвер бил изпратен в Триполитания с шепа офицери да организира съпротивата отвътре, събирайки останките от османските гарнизони и съюзявайки се със сенусите. Така започнала една партизанска война, която продължила много години. Неспособна да проникне във вътрешността на Триполитания, за да укрепи властта си, Италия бомбардирала Дарданелите и завладяла Додеканезите (април 1912 г.).
През това време на другия край на империята, в Македония и най-вече в Албания, положението непрекъснато се влошавало. В продължение на дълги години албанците били един от стълбовете на османската държава и султаните имали към тях особено добро отношение. Абдул Хамид съумял да спечели на своя страна албанските вождове. Албанците често играели първостепенна роля в младотурското движение (например Ибрахим Темо) и в самата революция (Ниязи), като се надявали, че новият режим ще задоволи стремежите към автономия, които се проявили по времето на Берлинския конгрес. През ноември 1908 г. в Манастир (Битоля) бил свикан Национален албански конгрес, на който присъствували мюсюлмани, православни и католици. Той отново потвърдил подкрепата си за младотурците. Но много скоро централизаторските тенденции на последните предизвикали вълнения в албанските планини.
Докато в Камарата албанските депутати начело с Исмаил Кемал протестирали срещу политиката на младотурците, вълненията в Косово през 1910 г. преминали в открит бунт. Преди държавата почти не налагала властта си в албанските планини, а централизаторската политика на младотурците била насочена именно към това. Албанците се възпротивили срещу опитите да се въведат нови данъци, преброяване, турски училища, използуване на османски език и арабска азбука на мястото на собствения им език. Законът срещу четите, според който цивилното население трябвало да предаде оръжието, бил приет много лошо в една страна, където кръвното отмъщение било един вид национална традиция. Албанците католици били недоволни от задължението да служат в армията на султана. Изправени срещу албанското въстание, младотурците редували бруталните репресии (експедициите на Джевад паша, на Тургут паша) и споразуменията. През 1911 г. партизанската война се възобновила. В нея участвували християни и мюсюлмани, които поставяли над всичко албанската си идентичност, а съседната Черна гора ги снабдявала контрабандно с оръжие. Албанският национален комитет, създаден във Вльора, поискал обединение на албанските провинции в една единна Албания, която да има свой Парламент, своя администрация и своя армия. През август 1911 г. правителството като че ли отстъпило, но положението оставало неясно. През пролетта на 1912 г. Албания отново се разбунтувала.
Смъртта на една Империя. Османската импе...
Смъртта на една Империя. Османската импе...